Селото е възникнало около XVII – XVIII век, подобно на селата Яребковица и Плана от преселници от витошкото село Чуйпетлово, изхранващи се с планинско овцевъдство.

Село Лисец – пред пустата порта на заключеното минало.

Лисец, заедно с Яребковица, са двете села, в които се казва, че не са останали никакви жители. Ако не броим приходящите, наистина е така. Териториално и административно Лисец се числи към самоковска община. Това селце някога е било пълно с хора, както проследихме, тръгнали по стъпките на неговата история. Трябва обаче да знаете, че за него данните са изключително оскъдни. Ако в Яребковица, доста по-голяма териториално от него с всичките и махали, имаше кой да ни разкаже спомените си, то тук ситуацията беше доста различна.

Когато пристигнахме на мястото, след известно лутане закратко, там ни завариха единствено една безкрайна тишина и много къщи. Всичките тези постройки изглеждаха стабилни, сякаш току след малко някой ще се покаже на терасите. Но за тази част след малко. Нека започнем от самото начало.

Само кален, стръмен път, изровен от времето и от рядко преминаващи коли, е останал да напомня за скритата магия на това „изоставено” село. То се намира на северозападните склонове на Верила, близо до прохода Бука плеслап. До него може да се сигне през няколко места – през Поповяне, през Ковачевци и през Ярлово. Ние си избрахме да минем през Ярлово.
Човек отива горе, в планината и буквално застава на прага на една загубена България. Като погребение е. Вървиш бавно по улиците. Къщите мълчат. Дворовете са опустели. И мисълта за ненамерения живот бива съпровождана от песни на птици, които изместват гласа на свещеника от последната молитва.

Една дума – покой, която описва всичко от обстановката до състоянието на духа.

Минавайки през няколкото самоковски села, които бяха в посока на пътя ни, където любопитните погледи на стари баби, насядали по пейките пред къщите си ни проследиха, влязохме в сърцето на природата – в планината, където след лабиринт от дървета стигнахме до паднали огради, грижливо прегърнати от буйната растителност наоколо.
Навярно на това място има и лабиринт от спомени, но нямаше кой да ни въведе в него. Пусто беше от към думи, както е останала и пустота след сърцата туптели някога тук.

В село Лисец днес има един единствен човек – пазач на една от къщите, който може би със своите три кучета е единствената част от съвремието в това изгубено минало горе в планината. Разказа ни обаче, че не се страхува да стои сам и да пази къщата, бил свикнал казва. Когато пристигнахме, не се озовахме като в познатите ни до този момент села. Има един основен тесен път, обраснал с трева и разклоняващ се в няколко улички. При обиколката ни явно сме вдигнали шум, който е изключително необичаен и това беше накарало човека да излезе да види какво става. Намери ни пред т.нар. кръчма-магазин, насред импровизирания мегдан. С него се появиха кучетата му, също толкова изненадани от ненадейната поява на хора там. Животните бяха изключително социални, въпреки своето своеобразно изгнаничество.
Лисец има свой адаш, който се намира в Ловешка област. Дотам, с еднаквите имена на двете села, свършват приликите между двете села. Ако в едното има около 800 жители, то в нашето реално цифрата, оформена от приходящите посетители, е в десетки пъти по-малка.
Източник: Статии за селото