Село Лисец – едно кътче, запазило любовта на Бога, но изгубило своите хора.

Геройски! Като във война! Война с живота и с времето! Война, която не записваме в книгите с история, но тя не е една и е в България, в българското село – война за оцеляване, за съществуване.

Може би неслучайно попадаме тук, в Лисец, наесен, когато дърветата плачат и единствен вятърът бере плодовете на лятото от забравените дръвчета.

Няколкото улици, ако можем да ги наречем така, представляващи протрита в кал трева, водят до носталгията от липси, която се е запечатала в пейзажа наоколо.

Чешмата с издълбана на единия камък „1934” не тече. Вода има, но няма кой да я пусне, а тази в коритата е застояла. Животните не се прибират от паша и не отпиват жадно от нея – няма такива.

Интересно дали жителите на селото са построили сами чешмата си някога и дали изписаната година е в знак на построяването и, или е значела много повече за хората там. Можем само да предполагаме, да си представяме събития и да се усмихваме сами на себе си, на въображението си. Няма кой да ни разкаже.

Поглеждайки от високото, виждаме друго населено място – Горна Диканя. Оказва се, че сме по-близо до Перник, отколкото до Самоков. Въпреки че е есенно време, не усетихме студения полъх на планината. Надморската височина там варира от 1100 до 1300 метра, а навсякъде надлъж и нашир се виждат обширни ливади.

 По данни на Георги Захов първите заселници на селото са привлечени в него именно заради тези отлични условия за паша, които предлага цялата тази територия. Разстоянието от Лисец до Яребковица е около 5-6 км, но пътят е изключително лош. През него може да се мине само с някой здрав джип, за който хич няма да ви е мъчно след това.

Легендата разказва, че селото някога основали дядо Младен и дядо Лазо /отново се базираме на данните на Георги Захов/. За друг поминък, освен скотовъдството, не знаем. За първи път селото се среща в турски официални документи – по-точно за данъци – през 1674 година. Тогава броят на домакинства също не бил голям – били само три.

До началото на 1990 година село Лисец се причислявало като махала към село Чуйпетлово.

Стари къщи – полусрутени, неизмазани, със счупени прозорци, с пропаднали врати и незаключени резета, с останал живот, който пропива стрелките на часовниците ни с аромат на нафталин. Нацепени и прилежно подредени в мазетата дърва. Събрани съчки за подпалки. Някое перде. Някоя мебел. Нещо старо. Счупено. Прокъсано. Нещо вътре, прилежно завито в чаршафи, в найлон.

Произволно си избрахме една стара къща, която внимателно разгледахме. Входната врата беше заключена с катинар и на нея беше закачен некролог, който сякаш да напомня на малко посетители, че житейските закони важат за всички.

Тишината в този момент бе толкова гъста, че единственият звук, който се чуваше беше самото ни дишане. Дебелите дървени греди в мазето здраво поддържаха стените от кирпич. Макар и леко наклонена, къщата изглеждаше сравнително стабилна.
Интересното идва от подреденото мазе. Очевидно постройката не даваше признаци в нея някой да живее или поне на нас така ни изглеждаше, но в мазето го нямаше онзи безпорядък, характерен за изоставените къщи. Там всичко беше в ред. Дори имаше и ключалка, която здраво хващаше схлупената врата, за да не си завират там носовете любопитни като нас.
Ако в Яребковица преди близо три години намерихме гробището и съвсем близо до него малък параклис, то тук нямаше подобни реквизити. Има около 7-8 гроба, които самотно гледат към равнината на отрсещната страна на Верила в посока Перник.

Влязохме в кръчмата. Нямаше врата. Табелата отгоре беше празна, надупчена, просмукана с ръжда. Плочките под краката ни мълчаха натрапчиво, столовете бяха нахвърляни, масите останали празни, сякаш последното сервирано върху тях беше отсъствието на времето.

Тук-там имаше останали стари покривки или черги, хвърлени наоколо. Клони се биеха с прозореца за „още едно питие” живот, а той бе непоклатим, затворен. Стара печка спокойно ръждясваше в ъгъла, с носталгия по огъня, който е горял някога в нея. Без кюнци, кривнала леко, като че е прекалила с греяната ракия. Просто останки живот, където сред влагата по таваните само можем да си представяме някогашната глъчка и вдиганите наздравици.

Единствената светлина на това място навярно идва от слънцето и луната. Единствените гласове са тези на птиците и животните.
Тук няма ток и цивилизацията такава, каквато я познаваме. Някак си, свикнали с начина си на живот, всичко това ни се вижда много примитино, макар че пребиваващите там да са успели да намерят начин да „очовечат“ малко от малко природата. Ако някои от къщите изглеждаха доста занемарени, то имаше и такива, които са доста прилични. 

Дори узнахме, че ако искаш да си купиш къща там е съвсем възможно и то между 3000 и 5000 лева. Какво като няма ток? Хората използват агрегати.

Лятото е сезонът, когато в Лисец може да се чуе човешки глас. Надали ще повярвате, ако ви кажем, че на фона на тази пустош, за която разказваме в момента, някой е имало училище. То е открито през далечната 1990 година, а негов патрон е бил Христо Ботев. Училището не „живее“ дълго. Закрито е през 1957 година. Броят на учениците е варирал от 15 до около 40, но никога над тази цифра. През периода 1944/45 година броят на учениците в селското училище е бил най-висок – 36 деца.

Хората идват за кратко, когато щурците се уморят да пеят и отказват да се надвикват с небето, доказвайки, че и тук има живот.
Липсата на ток, на асфалтирани улици, на магазин, на поща, на кръчма, тук съвсем не са от значение, защото главно липсват хората.

Източник: Статии за селото