Интересно за селото
- Начало
- Територия Самоков
- Драгушиново
- Интересно за селото
Тодоров ден – поради факта, че това е патронният празник на църквата “Свети Тодор” в Драгушиново този празник тук има особен смисъл.
Наред с провежданите състезания по езда на неоседлани коне, нещо което се практикува навсякъде, където се е разселил прабългарския народ – от Адриатика до отвъд Волга, в Драгушиново този празник се отбелязва и с приготвянето на курбан от раци – т. нар. “рачник”.
Според местните предания, след като бил съграден и изографисан храмът и дошло време за освещаване се оказало, че са настъпили Великите пости, когато е недопустимо да се яде каквото и да е месо, а дори и месни продукти. Явно повлияни от турските обичаи по онова време да няма празник без курбан (т.е. жертвоприношение на животно), местните нотабили дълго размишлявали и накрая стигнали до извода, че речният рак (Atticus attacks, вид омар) е най-постен, а и “кръвта му била бяла” и взели мъдрото решение във всяка къща да се прави курбан от раци. Рачникът се приготвя от раци, ориз, много подправки и олио, които се пекат.
Едва ли може с точност да се каже кога е започнало производството на желязо в Драгушинския край.
Известно е само, че когато турците завладели нашите земи, по течението на река Искър открили три самокова, а в последните десетилетия на османското владичество шест от около 15 самокови в самоковско били разположени в село Драгушиново. Естествено това не е никак случайно и необичайно.
По времето на турското робство качеството на самоковското желязо било прочуто по територията на цялата империя. Именно желязото превърнало Самоков в „пръв град на Запада”.
С железодобива било ангажирано почти цялото население на самоковско. По този начин, чрез желязната руда, се изплащали данъчните задължения на християнското население към Турската империя. Тези процеси съвсем естествено били характерни и за село Драгушиново, като там добивът ставал по два начина – чрез разкопаване на бигорови скали и чрез разораване на дълбоки бразди по склоновете на ридовете около Драгушиново с биволски и волски коли. На места и днес личат следи от железодобива.
Свидетелство за това колко важна част от съществуването и практическото препитание на местните зависи точно от железодобива са и имената на местностите. „Оказва се, че голяма част от топонимите, намиращи се в близост до селото, са свързани с железодобива. Точно този занаят е дал имената на десетки местности.
Има топоними с корен – рудеж, рудища, пещи от една страна, от друга са пък изцяло християнски. Това говори за духа на самото село, свързан и с вярата”, споделя Георги Хаджийски. И наистина толкова векове по-късно са запазени имената на: Старите рудища / местност на югоизток от „Старио друм”/; Рудищата, Рудежо, Пещите / в смисъл на „Видните”/.
Ако се разходите из селото, няма как да не попаднете на искрящо червени камъчета или както ги наричат хората там – „шляка”. Толкова векове по-късно след прекратяване на железодобива на много места из селото могат да бъдат открити т. нар, „купища”- камари от изхвърлена шляка /сгурия/ от пещите.
Този занаят се е пренесъл съвсем естествено и върху названието на фамилните имена. Самите майстори – видняри имали привилегията да оставят за себе си най-качественото желязо. Един от големите родове на Драгушиново носел фамилията Виднярски, като част от неговите наследници се прекръстили на Дамянови.
На времето през селото е минавал много стар драгушински друм, който е представлявал голямо пътно съоръжение, свързващо древните градски центрове Филипопол и Пауталия /днешните Пловдив и Кюстендил/.
Местните хора още разказват, че има запазени останки от него. А големият автор Димитър Димов в своя емблематичен за българската литература роман „Тютюн” с голяма любов пише за този път, което е още едно свидетелство за наличието и историческата му достоверност.
Територията, върху която е разположено днешното село Драгушиново и неговото землище, влиза сравнително късно в състава на Българската държава. От утвърдените в българската историография факти се знае, че едва през 809 год., след като хан Крум превзема важния стратегически център Средец (София), започва присъединяването на гъсто заселените с (пра)българи земи в централните и югозападни части на Балканския полуостров, а неговото обединително дело бива завършено от Персиян (836-852 год.).
С оглед на това би могло да бъде казано, че навярно някъде по това време и земите на днешния Драгушински край са станали част от България. И макар да влиза сравнително късно в границите на Първото българско царство, предците на днешните драгушинци оказват упорита съпротива на опитите на византийския владетел Василий II Българоубиец да завладее и техните земи.
В своя непубликуван ръкопис „Летопис на село Драгошиново, Самоковско”, учителят историк и краевед Крум Иванов твърди, че през 1003 год., в местността „Гръчки дол”, находяща се на около километър и половина югоизточно от днешното село, се е разиграло едно кръвопролитно сражение между армията на ромейския император и армията на неизвестен местен болярин, подкрепящ владетеля на Перник – Кракра, вследствие на което почти цялата византийска войска била избита. Оттогава, според него, не само тази местност носи названието „Гръчки дол”, но и разлагащите се човешки трупове и съпровождащата ги миризма дали специфичния псевдоним на Горната махала на селото, превърната по-късно в Долна махала на нововъзникналия град – „Лешпер мала”/ от леш- останки от разлагащи се трупове/.
Не по-малко упорита е била съпротивата на местните хора и срещу връхлитащите османо-турски орди в края на XIV и началото на XV век, когато землището на днешното село Драгушиново отново се превръща в арена на кървави сражения. За водените повече от четвърт век военни действия свидетелстват не само османски летописи и български и сръбски хроники, но и народни песни, предания, легенди, а дори и редица топоними
Източник: Статии за селото