Около селото в местността „Романа“ са намерени руини от римски постройки. Поради отдалечеността от селото и пресечения терен тези руини така и не са изследвани и много от артефактите са или разграбени или унищожени.
Селото е споменато в началото на 16 век в османски данъчен регистър под името „Кусарува“. За етимологията на названието се спори, извежда се от „кесар“ (византийска титла), както и от турска дума, означаваща „сечище“. Днешното си разположение селото има заради чумна епидемия, която накарала жителите му да се изместят с около два километра (оригиналното място е близо до настоящия разклон на магистралата и пътят за град Стражица). В началото на 20 век селото е околийски център, а понастоящем е част от община Стражица.
Всяка година на празника на Света Великомъченица Марина жителите на тези две села правят сбор и водосвет на малкото Аязмо, наричано от местните Маринкиното кладенче. То се намира в нивите между тях. Хората пристигат там от рано сутринта.
Идват хора измъчени, хора с болести, хора, преживели своята драма…
Всеки чака утрото с надеждата, че Чудото ще се случи! А утрото идва с надеждата, донесена от няколкото свещеници, които извършват водосвет. В едно се смесват ароматът на тамян, разноцветни китки от дъхави цветя, пръските от светената вода.
Легендата говори, че преди стотина години тук, на Маринкиното кладенче, точно на празника на Св. Марина, рано сутринта като че ли от недрата на земята бликнала за първи път вода. Вода – лековита, носеща благословеността на надеждата за чудото, което всеки очаква. Било време размирно, хората били измъчени от войни и мизерия и всеки носел болката в душата си. Първи открил тази вода овчар, който имал болни животни. Запили те водата и както в легендите се случва – бързо оздравели. След време овчарите се събирали на раздумка и всеки път посягали към корените на дървото, за да гребват шепа вода. Лесно разбрали, че водата е лековита не само за животните – повярвали и в нейните чудодейни качества.
Защото Света Марина е не само лечителка, но и закрилница на брака и семейството.
Водата, която блика точно в утрото на празника на Св. Марина, в течение на месеците бавно оттича и се скрива в земята. Затова и ако човек има нуждата от нея, най-важното е да я посрещне още в началото.
Хората вярват, че гребвайки шепа вода, болестите ще намалеят, безбрачните ще си намерят своята половинка, разделените – ще се съберат отново. Хората са уверени, че всяко наречено пожелание се сбъдва.
Днес на това място има малък параклис с иконата на Света Марина. Хората от съседните села го поддържат през цялата година. Над параклисчето се вият клоните на голямо дърво. Навеждаш се над земята между корените му и гребваш с шепа от всичко онова, което се нарича Вяра, Надежда и Любов…

Източник: Статии за селото