Асеново е основано през пролетта на 1892 г. от 56 семейства банатски българи, етнически българи известни в България още като „баначани“ – преселници от село Винга окръг Арад на историческата област Банат – Румъния. Те са потомци на намерилите спасение в земите на някогашната Хабсбургска монархия (2 века по-късно, през 1867 г., наречена Австро – Унгария) бежанци от разгрома на Чипровското въстание 1688 г. и на католици – павликяни от Северна България емигрирали през 1726 – 1731 г. на север от р. Дунав при чипровчаните заселени през това време във влашкия град Крайова.
Първият кмет на Асеново е Гюра Мескин. Първият общински секретар е местният българин Тачо Стоянов от близкото Ново село, днес несъществуващо.
Името на селото е дадено в чест на българския владетел цар Асен І. Първоначално е Асеньово, а с Указ на Президиума на Народното събрание № 960 от 4 януари 1966 г. е осъвременено като Асеново, както го наричат и жителите му дотогава. Българското правителство отпуска безвъзмездно на заселниците 16 000 дка. земя за застрояване и земеделски площи. Селото е проектирано с прави, широки улици обграждащи правоъгълни парцели от по дванадесет декара, всяка от които първоначално е разделена на четири двора по 3 дка. Къщите от времето на първоначалното застрояване са с глинобитни зидове, с архитектура, специфична за Банат и Унгария – тесни и дълги по посока навътре към двора, а покривът е двускатен, стръмен, с голяма височина по надлъжната ос, което е позволявало таванът да се използва като склад за зърно и разни продукти и вещи. При преброяването от 1 януари 1893 г. в Асеново са регистрирани 98 постройки, при следващото преброяване от 31 декември 1900 г. постройките са 193, от 31 декември 1934 г. са преброени 283 постройки.
свещ. Исидор Делин – Асеново за спомен – 1938 г.
През 1919 – 1924 г., на част от незаетите от банатските българи места в Асеново, се заселват местни българи, източно православни християни от ловешките села Александрово и Деветаки. В „Нашите павликяни“ Любомир Милетич доказва, че с. Деветаки някога е било „католишко“ т.е. павликянско село. По-ново доказателство за павликянското присъствие в района, според доц. Едуард Селян, е родът Джурови от близкото с. Врабево, в който има предание за арменска т.е. павликянска връзка. От този район се преселват и павликяните в селата Долно Лъжене (Малчика) и Петокладенци няколко века по-рано. На север от Стара планина павликяните се заселват през 1086 г. след голямото им въстание в Пловдивско срещу византийската власт. В по-късни времена части от тях периодично преминават през Троянския проход на юг и на север, по долината на река Осъм до брега на Дунав, като по маршрута основават селища, няколко от които в Предбалкана между Ловеч и Севлиево. Логично е да се предположи, че далечните прадеди на източно православните асеновчани най-малкото са познавали и са контактували с павликяните от близките села на родния си край.
Първата и за сега единствена история на селото „Асеново за спомен“ е написана и издадена като подарък за съселяните му от асеновчанина отец Исидор (светско име Антон) Антонов Делин през 1938 г. по случай юбилейните 250 години от Чипровското въстание, 200 г. от заселването в Банат и 50 години от завръщането в България.
В неголямото Асеново, освен банатските и местните българи, се заселват представители на още три народности, повечето привлечени от политиката на привилегии за заселниците на пустеещите земи на Княжеството в годините след Освобождението 1878 г.: дунавски шваби от Банат (примерно фамилията Лайгеп от Периамош, преминала преди това през Бърдарски геран); унгарци политически емигранти след революцията в Унгария през 1918 г.; яневци, които асеновчани наричат „албанците“, а хърватите ги смятат за свои сънародници. Те имат едно обединяващо общо помежду си и с банатските българи, дошли от Винга – римокатолическото вероизповедание.
Най-много от тези нови българи, които живеят в Асеново в началото на ХХІ век, са от немските семейства – 6, следват яневските и унгарските. Всички те са с българско самосъзнание, а младите им мъже служат в българската войска и воюват за България във войните на ХХ век, както Стефан Каук и Йозо Садай срещу хитлеристка Германия.
Образованието е главен приоритет на банатските българи наред с вярата, но докато последната в по-ново време губи част от влиянието си, стремежът към науките става все по-актуален и от средите на асеновчани излизат все повече и на по-горни нива високообразовани хора. Още преди средата на ХХ век свещ. Исидор Делин споделя пред земляците си в Асеново символичния съвет, да не допускат училищната сграда да е по-малка от черквата. На двете институции са отредени най-личните парцели по 12 дка. в центъра на селото, с лице към големия площад – „пазарището“.
От Банат всички възрастни асеновчани пристигат грамотни, продължение на образователната традиция от Чипровско, където още през 1624 г. има училище със светско начално образование и следващо ниво т.нар. „Семинариум“, като най-успешните от него продължават учението си в Италия.
Освен грамотността по майчиния си банатски български език, възрастните хора дошли от Банат ползват маджарски, а някои и румънски език.
Учебните занятия на асеновските деца отначало се водят в дома на Илия Карабенчов (1827 – 1917), който е и учител, срещу възнаграждение заплащано от родителите. Преподава четене и писане по банатската българска книжовна норма с латиница и смятане. През 1896 г. училището има вече своя сграда, а от 1897 г. назначеният от Министерството на просветата учител Иван Горанов започва да преподава Кирилицата. През 1926 г. е построена нова училищна сграда с четири просторни и светли класни стаи и голям коридор – салон между тях. Училището получава името „Цар Фердинанд“. Учениците в началните отделения достигат 30 и повече във всяко едно. Завършилите ІV отделение могат да продължат прогимназиалните І, ІІ и ІІІ клас в съседните села Новачене и Славяново. Това е сериозно препятствие за по-бедните и за момичетата и мнозина спират образованието си дотук. С набирането на достатъчно желаещи в селото е открит І прогимназиален клас, от 1936 г. – ІІ, а по-късно – и ІІІ клас. Младите хора, които имат възможности и желание, продължават в средните училища на Никопол, Свищов и Плевен и до средата на ХХ век броят им непрекъснато расте.
В началото на ХХ век шест момчета родени малко преди заселването и след него, са изпратени в Западна Европа на разноски на Католическата църква и след 12 – 15 години учение са ръкоположени за свещеници. Проф. Светлозар Елдъров констатира в своето изследване за католиците в България, че духовниците излезли от Асеново са повече отколкото духовниците излезли от всички останали села на банатските българи взети заедно. Асеновчани пренасят в новата си държава винганското преклонение пред науките и духовността и водещата си роля в тези области на живота. Още няколко, изучили се както шестимата, избират други житейски пътища. Това са първите асеновчани с висше образование и владеещи литературно по два-три западни езика. Висшистите от второто поколение родено в България завършват различни специалности в Родината си, тези от третото поколение вече са десетки, а от всичките трима стават доктори на науките, шестима са преподавателите във висши учебни заведения: един главен асистент, трима доценти и двама професори.
Поради миграцията на повечето млади семейства към градовете и намаляване раждаемостта на останалите в селото, след 50-те години учениците ежегодно намаляват. 

Разходката до село Асеново може да комбинирате с разходка с лодка из никополския архипелаг или с посещение на остров Персин.

Източник: Статии за селото